Неотдавна един от пациентите ми в корпоративните програми за психологическа подкрепа на служителите (Employee Assistance Programs, EAP), които осъществявам в България вече трето десетилетие, реши най-после да ме послуша и да си вземе десет дни отпуск от взискателната си работа, за да започне дълго отлаганата си борба с бърнаута. Той беше изпълнителен директор в международна компания (тук ще му дам псевдонима „Борис“), на възраст малко преди 50-те, чувстваше се прегорял и изпитваше остра нужда от почивка.
Планът му беше да спи до късно, да чете романи, да се разхожда сред природата и да навакса с любимите си стари филми. Но по някакъв необясним за него начин се оказа, че вместо това натъпква графика на отпуската си с музеи, концерти, театър, срещи с приятели в нови барове и ресторанти. За седмица имаше само едно посещение във фитнеса, но средно по два часа дневно в следене на комуникацията и четене на документи, с които колегите му в офиса не спираха да го затрупват. Когато дойде пак при мен след отпуската си поговорихме сериозно по темата:
Защо за хората, които като него се чувстват „прегорели“, просто опитът да се отпуснат не винаги работи срещу прегарянето?
По време на първата от последвалите ежеседмични сесии той се чудеше дали да не намали ежедневното си темпо. Чувстваше се изтощен както винаги. Приятелите му в социалните мрежи се шегуваха с него, как всичко с борбата му с бърнаута звучи като по-трудна работа от ежедневната му натоварена работа на свръх-отговорен шеф. Борис ми сподели: „Опитвам се да разбера как успявам да се натоваря да правя толкова много, когато всъщност искам да не правя нищо и да се грижа за себе си. Някак си ми изглежда невъзможно да не правиш нищо. Искам да кажа, как можеш просто… да не правиш нищо?!“
Не е нужно да си психотерапевт и организационен консултант с 40-годишна практика като мен, за да забележиш, че когато Борис протестираше, че не може просто да не прави нищо. Той виждаше и съдеше себе си от гледната точка на корпоративната и масова култура, която гледа с презрение и укор на всичко, което мирише на възстановителен покой чрез бездействие. Подлагайки се на постоянен свръх-самоконтрол дали е достатъчно продуктивен и справящ се, Борис се срамуваше, когато стигна до извода, че не е успял да преодолее бърнаута. Но това го поставяше, за съжаление, в още по-сложно положение – едновременно да се чувства хронично изтощен в работата си (първа и най-масово наблюдавана фаза в спиралата на бърнаута), и в същото време неспособен да си почине и да се възстанови, за да я върши добре.
Това е основното затруднение, което може би познавате отблизо, ако вече страдате от прегаряне. Чувството на хронично и нарастващо изтощение, придружено от нервна вътрешна принуда да продължавате независимо, е двойната връзка, която прави много трудно да откриете начин да преодолеете чудовището „бърнаут“.
Прегарянето е вече признато официално за медицинско състояние от СЗО неслучайно. То включва загубата на способността да се отпуснете, да си почивате пълноценно, просто да не правите нищо, за да си възстановите тонуса, енергията и работоспособността. Той пречи на жертвите си да прегърнат най-обикновените удоволствия и най-естествените възстановителни навици – сън, дълги бани, разходки, физическа активност, общуване с ценени хора, дълги обеди, криволичещи разговори за всичко в живота извън работата, които предизвикват спокойствие и удовлетворение.
Може да ви стори странно, но е контрапродуктивно да се препоръчват релаксиращи дейности на някой, който вече се оплаква, че единственото нещо, което не може да направи, е да се отпусне.
Какво е необходимо, за да възстанови човек способността си да не прави нищо или много малко, за да преодолее щетите от стреса и прегарянето в ежедневието си? Отговорът можете да научите от продължението на материала тук.
ЗА АВТОРА
