„Синдромът на самозванеца“ (Impostor Syndrome) бе описан още през 1985 г. от д-р Полин Кланс след нейните задълбочени многогодишни наблюдения в клинична среда (Clance, 1985).
Много служители – много от които на отговорни и управленски позиции, – изпитват силни негативни чувства свързани с това, че смятат, че напредъка и постиженията им в кариерата им и професионалното им издигане в йерархията в организацията, в която работят, са незаслужени от тях. Те се чувстват не на място като натрапници и измамници (Sakulku & Alexander, 2011).
Накратко, феноменът „самозванец“ се отнася до „едно наистина много болезнено вътрешно преживяване на интелектуална и кариерна фалшивост“ – заключават в изследванията си Матюс и Кланс. При това той се наблюдава при много мениджъри и служители, които в действителност са успешни, но не могат – по една или друга причина, – да интернализират своите значими успехи, приноси и резултати, да възприемат статута си в организацията си като следствие от собствената им компетентност и усилията им в труда.
Задълбоченият скрининг в множество организации от различни сектори – бизнес, администрация, образование, сигурност и дори здравеопазване, – показва, че синдромът на самозванеца е много по-разпространен отколкото се предполага и представлява значително предизвикателство за HR-те в тези организации.
Да, самият феномен, наричан от трудовите и организационни психолози „Синдром на самозванеца“ не е „патологично заболяване, което по своята същност е самоувреждащо или саморазрушително в тесния клинично-психологичен и психиатричен смисъл“ – казват специалистите в областта. Но значително пречи на субективното благополучие, професионалното развитие, организационната причастност и психоемоционалното и поведенческото здраве на страдащото от него лице (Sakulku & Alexander, 2011).
Днес все повече HR-и, благодарение на работата на психолозите в организационен контекст, разпознават добре шестте основни характеристики на синдрома на самозванеца:
- Цикълът на самозванеца;
- Необходимостта да бъдеш специален или да бъдеш сред най-добрите;
- Комплексът „Супер-мен“ или „Супер-жена“;
- Страхът от провал и разобличаване;
- Отричане на собствената компетентност и отхвърлянето на похвали и признание;
- Чувството на вина за успеха и напредъка в кариерата.
И още нещо от моя личен консултански опит с такива клиенти.
Възприемащите се като самозванци мениджъри и служители посочват често, че са наясно как ги възприемат в организацията другите, но им е ясно че признанията, похвалите и кариерното им издигане са фалшиво давани, защото самите те нямат вътрешното усещане или самочувствието, че наистина са ги заслужили. И нерядко се чувстват като измамници и натрапници, които предстои да бъдат разкрити и разобличени от ръководителите, колегите и подчинените си. А това вече е реален проблем за всеки HR.
Когато синдрома на самозванеца се идентифицира при даден служител, подготвените за това HR-и забелязват, че той обикновено е придружен от различни други психо-емоционални, поведенчески и психично-здравни проблеми като депресия, тревожност или зависимости.7
Освен това считащият се измамник и натрапник носител на синдрома проявява системно работохолично поведение, което води до изтощение и увеличава риска от прегаряне. Дори наградите и признанието за тяхната работа се свързват при тях с нарастване на тревожността, дистреса и допълнителни проблеми в баланса между професионалния и личния живот, защото те искат да ги избягват като незаслужени.